„ВАСИЛ ЛЕВСКИ – НЕУГАСВАЩИЯТ ПЛАМЪК“

Това е клише. Не Левски. Неугасващият пламък е клише.

Ние непрекъснато превръщаме нещата в клишета, използваме ги навсякъде, правим се на патриоти единствено чрез най-святото в нашата история и го опорочаваме. Обичаме да слагаме ненужни етикети на всичко, да вкарваме всяко велико събитие или велик човек в някакви сравнения и да му слагаме грандиозни имена, като си мислим, че така удължаваме живота му. А това не е нужно-имената и действията сами по себе си са достатъчно грандиозни и със сигурност тези хора, винаги били встрани от масата, едва ли искат да бъдат клиширани.

Наистина важните неща имат способността да съществуват независимо от нас. Въпросът е в това ние как ще се отнасяме към тях. Ще бъдат просто наше знание или ще ги носим в сърцата и душите си.Векът е различен, хората са различни, идеите също, но някак си Левски не може просто да бъде забравен като глава от „пожълтелите страници“ на нашата история. Той е една приказка за вечното безсмъртие и живее дори в нашата материална съвременност. Левски олицетворява най-висшите идеали у човека –надеждата, вярата, свободния дух, „неугасващият пламък“ на вечния стремеж към по-добър живот, идеалът и бъдещето.

Доста велики българи и умове са ни завещали своите мисли за него и са обезсмъртили неговия образ. Така е, Левски вълнува. Няма как, все пак е Велик. Той е една от причините днес да съществуваме като народ и същевременно чрез нас Апостолът на свободата продължава да живее. Затова не бива и не можем да оставим Левски да потъне в прах на дъното на последното „чекмедже“ на нашето национално съзнание. Няма как да вкараме Левски в клишета, просто, защото Левски винаги е бил извън всякакви рамки, извън всякакви ограничения, така остава дори извън забравата на времето. Човекът, който е „разпространявал революция“ е бил свободен много преди освобождението на България. Той без страх е гледал бъдещето, а неговите идеи са се превърнали в символ на всяко едно следващо поколение.

Левски „продължава да обхожда пътищата на България, да се появява изневиделица и пак да изчезва“, за да ни напомня кои сме.

И най–голямото признание:

„Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила“.

Така извън всякакви клишета и излишна помпозност, Ботев увековечава името на Левски. А да обвържеш името си с Родината по този начин – това е завинаги.

Ралица Асенова – 10. б клас Гимназия „Д–р Иван Панов“